Из тесния път по шосето.

Тя потръпна леко от хладния полъх, но реши, че не е необходимо да вади одеалото. Огледа внимателно местността и прехвърли набързо указанията, които ѝ бе дал баща ѝ. За съжаление, те не бяха особено много. Знаеше, че се движеше в правилна посока и май като цяло нямаше значение дали щеше да тръгне през гората или да продължи по шосето. Кръстоса ръце, подпирайки единия лакът на дланта си, и потърка замислено пространството между носа и горната си устна с пръст. В гората имаше сянка...Но пък там можеше да се крият немъртви. Ако продължеше по шосето поне щеше да може да ги види. Но тогава можеше да не открие подслон от обедното слънце. Имаше одеало. Одеалото можеше да пази сянка.
Настя вдигна глава и се отправи с решителна стъпка в същата посока в която беше вървяла и досега. А именно по шосето. Да имаше някоя минаваща кола... Тя въздъхна изморено, но не забави крачка. Чакаше я още път.

Настя продължаваше да върви без да вижда нищо.За съжаление минаващи коли нямаше.След време тя стигна до пътен знак,който показваше,че на 1 км има бензиностанция.Може би там щеше да има провизии.

Спря се за няколко секунди пред металния стълб, загледана с празен поглед в знака. След това си пое дълбоко въздух и издиша рязко, придобивайки по-смел вид. Е, няма да заболи да проверя...Надявам се... Продължи устремено нататък с ускорена крачка. Надяваше се в бензиностанцията да е останало нещо, годно за използване. Надяваше се и да няма...Потръпна при мисълта и се втренчи в краката си. Спомена за военната база изникна в мислите ѝ ясен и болезнен като наточен бръснач. Усети очите си да се насълзяват. Прехапа устна и ядно изтри сълзите с опакото на ръката си. Сега това нямаше да ѝ помогне. Трябваше да е концентрирана.
След известно време забеляза и самата бензиностанция. Представляваше жалка, порутена сграда с две колонки за бензин и една за дизел. Щом приближи, момичето се прокрадна отстрани в опит да погледне вътре през замърсените прозорци, без да дава възможност на потенциални нападатели да я видят.

/Не си саморазказвайте.Аз казвам дали си стигнала и кога я виждаш.За в бъдеще да знаете.

След време Настя наистина достигна сградата.Тя бе в доста прилично запазен вид имайки предвид обстоятелствата.Който и да бе собственикът той определено се бе грижил за нея през годините.Не изглеждаше като изоставена,но въпреки всичко лампите бяха изгасени.Отвън не се виждаше никой.Предната врата бе залостена.Очевидно бе,че Настя трябваше да открие друг начин да влезе в бензиностанцията.

/Не че идваш много често да разказваш...А Ангел си намери сам сърна за твое сведение.....Добре де просто не ми се получава! Едва ми даваш възможност за реакция, а аз имам навик да пиша дълго и без разказвач. Ще опитам да не вкарвам такива елементи, ама да знаеш, че не винаги се усещам.

Огледа се наоколо неспокойно, след което пообиколи сградата, търсейки задна врата или може би прозорец, през който да успее да се провре. В това поне я биваше.
Междувременно обмисляше евентуални плановеза действие в случай на опасност. Там вътре със сигурност щеше да има нещо стабилно и с нормална дължина, с което да се защитава от евентуални нападатели, било то живи или мъртви (в което вече силно се съмняваше, имайки предвид състоянието на бензиностанцията). Все пак поспря за момент и измъкна войнишкия нож от раницата за всеки случай. Не можеше да се бие добре с него, но можеше да заплашва и в краен случай да хвърля. Наскоро си бе упражнявала мерника с него. Бе улучила всичките мишени, които си бе поставила. "Един цирков артист не може да си позволи грешки, особено ако се занимава с остри предмети." Бе казал баща ѝ. Анастасия Воронина винаги слушаше баща си. Бе единственият, когото някога беше слушала.

/На Ангел също му направих забележка.Писал съм и в съобщенията.Това се получава,защото сте свикнали да играете роулплей в свободен стил.Но тук е много важно какво описваш в поста си и защо го правиш.Ако се видя скоро с вас на живо ще ви обясня на четири очи всичко.А относно разказването...ами късно се прибирам и трябва да лягам рано,защото ставам в 6.Няма да е дълго така - обещавам!

Настя обиколи цялата сграда.Не се виждаше никакъв ефективен начин,по който да може да влезе.Задната врата също бе залостена.Нямаше какво да прави...освен да разбие някой от прозорците и да влезе със взлом.Тогава щеше да се наложи да се изправи срещу това,което предстоеше вътре.Естествено можеше да си продължи по пътя и да се откаже от тази бензиностанция.Сигурно след още 20-30 километра щеше да има някоя изоставена сграда.Изборът бе неин.

Върна се отпред и седна на земята с кръстосани крака, втренчена замислено и може би леко раздразнено във входа, подпирайки глава на свития си юмрук. Умът ѝ работеше усилено в опит да вземе най-подходящото решение. Вътре почти със сигурност имаше някакви провизии. Настя се нуждаеше от вода, а две консерви храна едва ли щяха да я задържат на крака до края на пътуването ѝ и, макар и да беше свикнала да гладува дълго, тя не се надяваше да се натъкне на друга сграда достатъчно скоро. Ако имаше някой в бензиностанцията имаше и вероятност този някой да я пусне, но не можеше да бъде сигурна дали няма да ѝ пререже гърлото и да я обере. Имаше вариант и да влезе с взлом,но тогава вътре със сигурност нямаше да са много дружелюбни ако изобщо имаше някакви хора. И естествено винаги съществуваше възможността нещастникът да се е затворил с някое изчадие вътре и сега то да чака вечерята си...
Седя така неподвижно дълго време. След това изпуфтя, изправи се и изтупа прахта от черния клин доколкото можа. Приближи се отново към сградата и почука настоятелно по прозореца, като внимаваше да не го счупи.
- Ей! - подвикна - Тук има ли някой?

-КО СТАА ТАМ ОТВЪН??? - развряка се някой отвътре.
-ПУ МАА МУ СТАРА!!!Човек да не може да поспи от тая шумолявица... - чу се прищракване на пушка.След това отекваха и тежките стъпки вътре в сградата.Някой се приближаваше към вратата...

Настя се постресна малко като различи прищракването на огнестрелно оръжие и метна почти панически поглед към ножа в ръката си. Този вътре изглежда бе по-едър и определено по-добре въоражен от нея. Момичето преглътна неспокойно, правейки опит да обмисли няколко варианта едновременно. Да прибере ли ножа? Да продължи ли да го държи? Да го затъкне ли в клина си? Ако я видеше с нож в ръката почти сигурно щеше да я възприеме като враг...Стъпките се приближаваха неумолимо. Настя се огледа с разтуптяно сърце. Дали да не се омитам...? Обитателя на бензиностанцията вече се чуваше почти до вратата. Настя забързано напъха ножа в единия от страничните джобове на старата ученическа раница, която висеше на гърба ѝ. Така поне щеше да го стигне по-лесно ако се наложеше. Вгледа се във вратата с притаен дъх...

Отвътре се чу отщракване и вратата се отвори.А човекът,който бе вътре я изрита,за да я отвори,след което се прицели напред,но когато видя Настя той свали оръжието си.
-Момиче изкара ми акъла.Ко праиш тука насред пустошта??? - попита я настоятелно мъжа.Мъжа не изглеждаше злонамерен към хора.Или може би бе такъв само към жените.Въпреки това той не се отмести от вратата...

Щом мъжът изрита вратата и насочи пушката напред Настя замръзна намясто а очите ѝ се разшириха в паника, което подчерта странния им прозрачно червен цвят. Тя тъкмо щеше да посегне към ножа, когато обитателят на бензиностанцията свали оръжието, изглежда изненадан при вида ѝ. Тя издиша бавно въздухът, който чак сега усети, че бе задържала в гърдите си, а мускулите в цялото ѝ тяло посепенно се отпуснаха. Усещаше как сърцето ѝ препуска и тя преглътна преди да заговори.
- Ъ...Аз...Търся Кейптаун. Съжалявам... - успя да изломоти. След това прочисти гърлото си и си придаде малко по-представителна стойка. - Съжалявам, ако съм ви стреснала. Чудех се дали не можете да отделите някакви провизии? Чака ме още път, а за съжаление са ми останали само две консерви храна и около литър вода. - Постара се да бъде възможно най-мила. Все пак не биваше да забравя обноските си, особено пред човек с пушка, макар и да не изглеждаше враждебен.

Мъжа я изгледа недоумяващо:
-Кейптаун?Тоя град не е ли само легенда? - той се чешеше по главата докато оглеждаше Настя.
-Е хайде влез.Хубаво момиче като теб не трябва да стои отвън при такива опасности. - отвърна мъжа и и направи път да влезе...

Tя на свой ред също го погледна озадачено, след което сви рамене. Баща ѝ беше казал да отиде в Кейптаун и тя възнамеряваше да направи именно това.
- Струва си да се опита. Не е като да има какво друго да правя. - обясни просто и огледа мъжа недоверчиво. Някъде в задния план на мислите си се зачуди как така не беше реагирал на бялата коса и червените очи. Сякаш изобщо не ги беше забелязал. Това не беше обичайната реакция, с която беше свикнала. А този мъж бе изритал вратата с насочена пушка само при леко почукване по прозореца. Защо изведнъж бе решил да ѝ повярва, въпреки че с нея очевидно нещо не беше в ред?
Настя се поколеба щом бе поканена да влезе, но в крайна сметка пристъпи предпазливо прага. Това, че той изглежда ѝ имаше доверие не означаваше, че тя имаше доверие на него...

Настя влезе заедно с мъжа вътре.Когато влязоха той залости вратата.Определено не обичаше нежеланите гости.Отвътре бензиностанцията бе нормално обзаведена.Но сладките изделия и храни,които човек можеше да си купи в бензиностанциите ги нямаше.Щандовете бяха празни.По тях имаше само стари списания,вестници и стари играчки за малките деца.Отстрани имаше машина за кола.От онези старите,които работеха със монети.Отстрани имаше маса със 2 стола.Мъжа седна на нея и остави оръжието до нея...

Настя, все още подозрителна, леко смръщи вежди щом видя мъжа да залоства вратата, но нищо не каза. Спря на едно място малко след като влезе, докато той се запъти край нея към масата от някогашното кафе. Огледа предпазливо вътрешността на сградата. Изглеждаше също толкова добре запазена, колкото и отвън, предвид обстоятелствата. Хранителните щандове бяха празни, както можеше да се очаква; въпросът беше къде бяха запасите на единствения обитател. А нямаше съмнение, че такива съществуваха, иначе той нямаше са е сред живите и в такова добро състояние.
Белокосото момиче в крайна сметка се поразмърда и пристъпи мълчаливо към рафта със списанията. Всичко лъхаше на старост. Тя взе произволно списание, изтупа прахта от него и го разлисти, след което го върна на мястото му и взе следващо. Занимава се с това няколко минути в пълна тишина. По едно време вдигна очи към мъжа.
-Та...Исках само да помоля за провизии. Ако ви се намират. Ако не, бих предпочела да тръгвам... - ...Да огледам по-подробно и сама да си ги взема... беше имала в предвид. Разбира се, това би било неучтиво. - ...Не знам колко път ме чака, а ми беше заръчано да стигна колкото може по-бързо. - Извърна се нацяло към човека с ръце зад гърба в позиция "свободно". Очакваше отговор.

-Намират ми се провизии, да. - рече мъжът. - Но за къде бързаш? Не е все едно ще посрещаме апокалипсиса... Отново...
Той направи жест тя да седне на стола срещу него:
-Седни, нека си правим компания известно време. Отдавна не съм виждал никакви хора... Ако искаш ще ти направя кафе или чай? Мисля, че имам останало, някъде тук...

Остана намясто няколко секунди, очите и се стрелнаха встрани и тя захапа вътрешността на бузата си нерешително. След малко погледна отново към мъжа и се приближи към масата без да бърза. Издърпа стола и седна внимателно, сякаш се страхуваше да не го счупи.
- Е...предполагам мога да остана за чай... - рече с едва доловима плахост в гласа. Все още в главата ѝ бушуваха смесени чувства относно този тип. Изглеждаше безобиден, но Настя знаеше, че не бива да се доверява на външността. Реши да му се довери засега, но още не беше сигурна какво да прави по-нататък.