Нищо ново на хоризонта.

С всеки изминал ден в градът ставаше все опасно за живеене.За щастие на Као той се бе измъкнал точно навреме оттам.Обаче пристигайки до мястото където трябваше да съществува градът той не откри никакви следи от цивилизация.Просто една открита поляна заобиколена от множество дървета.

Това можеше да значи само едно - че Као, който се смяташе за прилично добър в ориентирането - се е загубил.
През последните месеци той бе научил един важен урок, а именно че гражданите умират, но градовете остават. Именно защото бе рискувал да отиде в един призрачен град, Као се бе сдобил с повечето от провизиите които сега носеше на гърба си. Някой биха го нарекли "мародерство", или "оскверняване на паметта на умрелите" но китаеца не се притесняваше от тези неща.
Важното в случая бе че един град не може просто да изчезне. Или Као беше на грешното място, или града никога не го беше имало.

Той се възползва от това че дърветата са по-нарядко (тоест че е на поляна) и огледа това което можеше да види от релефа на земята. Ако имаше високи места, той щеше да ги види, а ако ги видеше, щеше да отгатне къде са ниските места. Конкретното нещо за кеото се оглеждаше мъжа бе място от където може да вижда и чува всичко в радиус от километър, а същевременно той да може да остане скрит. Такова можеше да е както най-високото място (заради видимостта), така и най-ниското място (заради силното ехо). Предимството на високите места бе че лесно можеше да се избяга от там, а на ниските - че е по-вероятно да има питейна вода. Като цяло Као предпочиташе ниско място, защото там имаше и по-голям шанс да срещне ходеща храна (дивеч).

Високи и ниски места не се виждаха в околността.Као се намираше на равнина.Дивеч засега не се виждаше.Може би,защото мъжът не се движеше.Единственото нещо,което виждаше около себе си бяха дърветата.Кейптаун очевидно не съществуваше.Или поне не на това място.Као имаше цялото време на света.Никой не го гонеше.Засега...

Као просто тръгна в посоката противоположна на тази от която идваше.
(Например ако е идвал от север, значи продължава на юг.)
Не виждаше смисъл да остава тук, след като нямаше нищо което да го задържа.

Мъжът тръгна в обратната посока.Той разбра,че тръгва на запад благодарение на добрата си ориентация.Продължавайки напред той чу глас зад себе си:
-Не ти препоръчвам да отиваш натам. - но откъде ли идваше?Благодарение на слуха си китаецът разбра,че гласът идва зад него.Някой го е наблюдавал...

Као имаше дарба да долавя чужди присъствия, но все пак не беше успял да забележи друг човек на поляната. Това значеше само едно - че човека е наистина добър в криенето... или в дебненето.
Макар и да уважаваше уменията на другия, китеаца не посмя да му се довери напълно. Не рядко се случваше хората да се избиват едни други заради провизиите си, а Као смяташе да задържи своите за себе си. Още при завъртането си, той извади единя си пистолет и го хвана стабилно с две ръце, но вместо да го насочи напред (независимо дали вижда другия, или не) той насочи оръжието към земята, като знак че няма да стреля ако не бъде провокиран.
- Говори! - каза той. Думата прозвуча като нещо средно между заповед и разрешение.

Шестото чувство на Као действаше само когато той усещаше опастност.Но в момента явно нямаше такава.
-Жалко,че и ти като мен си бил заблуден да дойдеш тук... - гласът идваше отгоре.Поглеждайки нагоре той видя мъж,който се бе качил на дърво и наблюдаваше обстановката наоколо.
-Ако смяташ да си тръгваш оттук,не отивай в онази посока.Там бродят "те". - явно дори по тези места не бе безопасно от вирусът

Виждайки че другия не му мисли зло, Као прибра оръжието си.
- Къде да отида тогава? - попита - Къде не бродят?
Въпроса беше реторичен. Китаеца много добре знаеше че такова място не съществува. Единствената безопасност бе тази която сами успееха да си осигурят. (Minecraaaaft !!!)

-Някои тръгнаха на север,други на юг.Никой от тези,които заминаха не се е върнал.Засега "те" не са идвали тук... - човека все още стоеше горе на дървото.
-Препоръчвам ти поне първите няколко дни да останеш тук.Наоколо има и дивеч ако ти свършат провизиите можеш да се отдадеш на лова... - мъжа бе казал препоръките си.Но дали този мъж говореше истината?

- Защо си се качил там горе? - попита Као с ухилено изражение

-Бера сливи. - каза му мъжа като се досети какво беше вършил и продължи да събира едрите плодове от дървото.
-Защо не се качиш и ти? - предложи му мъжа.Може би нямаше да е зле за Као да бъде с някого.Времето днес бе меко.Подухваше лек топъл вятър,който размекваше обстановката.Малката гора бе пълна с дървета с тези сливи.А те бяха доста едри.

Као се засмя. Изглежда човека пред него все пак вършеше нещо смислено. Забавно беше все пак че той чак сега забеляза сливите.
- Добре - каза той - Но имаш ли в какво да ги носиш като ги оберем? Моята раница е пълна.
Докато казваше това, той извади въжето си и върза един елементарен възел, чиято функция беше само да направи единя край на въжето по-тежък (за да бъде хвърлено). После го хвърли към един особено отрупан клон (но не този на който беше стъпил другия мъж) и ловко го завъртя около клона. Дръпна надолу и сочните сливи вече бяха само на ръка разстояние. Нямаше нужда да се катери за да ги стигне.
- Как ти е името? - попита той, докато береше. Заедно с това огледа мъжа по внимателно. Огледа и инвентара му, доколкото такъв можеше да бъде видян.

Набраните Сливи Као трупаше на купчинка на земята.

Мъжа изглеждаше не по-възрастен от Као.Той носеше като него раница на гърба си и най-вероятно в нея слагаше сливите,които береше.Когато го попита в какво ще ги събират мъжа изкара някакъв плик от раницата си и го пусна на земята,за да го вземе Као.
-Имаш интересен подход към постигане на целите си. - отвърна му той смеейки се.
Когато китаеца го попита за името му той отвърна:
-Бил. А твоето? - очевидно бе,че на мъжа му бе приятно да общува с Као.

- Казва' се Као - каза китаеца на не чак толкова перфектен английски. Всъщност беше казал "name is Kao", изпускайки "my" в началото. Това можеше да бъде разбрано и като "Името е Као".
Той взе плика и започна да го пълни със сливи. По някое време обаче си даде две минути почивка и се зае да яде една от тях.
- Вкусни са. - каза - Макар че са малко жилави.
Това, разбира се, беше нормално, тъй като сливите растяха в гора, а не в градина, под зоркия поглед на градинаря. Дивите растения винаги са били по-жилави и не чак толкова сладки в сравнение с питомните.

-Приятно ми е Као. - отвърна Бил,който се спусна надолу и слезе от дървото.Навън бе започнало да се стъмнява и да захладнява.
-Да наистина са вкусни,но трябва да изчезваме от тук.
-Когато казах,че те не идват тук.Говорех само за през деня.През нощта те са навсякъде.Ако искаш да оцелееш идвай с мен. - покани го мъжа.Имаха храна,имаха вода сега им трябваше само подслон.Бил тръгна да върви на изток.Као можеше да го последва,или да си тръгне по своя път.

За Као това беше доста необичайно. Беше свикнал да вижда по някое друго зомби в пустите градове, но в гората!? Това не му харесваше...
Тръгна заедно с мъжа, носейки плика сливи.

-Не забравяй,че само 10 милион от цялото население на света са живи.
-Цели 2 милиарда са тези изчадия.Дори няма да се изненадам ако видя 2-3 в къщата си. - говореше Бил.В гората ставаше по-тъмно със всяка минута.Двамата трябваше да побързат.Оставането в гората можеше да се окаже неприятно след тъмно...

Као от своя страна веднага опонира.
- Хайде, хайде. Да не преувеличаваме. Преди апокалипсиса една трета от света живеехме в Китай. Днес пък една трета от гадовете живеят в моята родина. За целия останал свят остават само 2/3-ти от гадовете. В Щатите надали има повече от 300 милиона, като повечето от тях сигурно още се клатушкат из улиците на големите градове.

-Да,Као,но лошото е,че ние ставаме все по-малко,а те все повече.Трябва да открием начин да обърнем веригата.Ако ли не това ще се превърне в нашия начин на живот. - докато Бил говореше на китаеца навън се стъмняваше все повече.Као започна да се чувства некомфортно.Нещо не бе наред и той го усещаше.Но какво ли бе то?Може би наближаваха част от инфектираните?Или нещо по-лошо?

Као познаваше това усещане и по инстинкт се огледа за път за бягство. Проблемът бе че не знаеше в коя посока ще се отдалечи от бедата, нито обратното - в коя посока ще попадне точно на нея. Засега не можеше да тръгне на никъде.
- По дяволите! - каза и едновременно с това разкопча кобура на единия си пистолет - Къде сме? Накъде всъщност ме водиш?

За китаеца беше нещо напълно естествено да се съмнява в хората. В неговите представи евентуалната среща с инфектирани изглеждаше някак по-малко вероятна от това да бъде измамен от човека пред себе си. При най-малкия повод за недоверие, Као щеше да го зареже, а при най-малката враждебност, беше готов да го убие.

-Нямаше нужда да разкопчаваш кобура си... - каза Бил. - не искам да ти взема провизиите.Дори и да искам те няма да ми дадат да стигна далеч ако съм сам... - каза отново той като посочи множество приближаващи се към тях силуети.Те се движеха доста бавно,но все пак се приближаваха към тях.Нямаше да им отнеме твърде дълго да стигнат до тях.Као бе разбрал в какво се криеше опастността,но сега трябваше да вземат мерки,за да се справят с нея.Можеше да продължи със Бил и да се довери на неговото скривалище.Естествено можеше и да избяга.

Провизии? Да, но не всичко опираше до тях. Као беше виждал какво ли не и винаги бе проявявал достатъчно предпазливост за да го вижда отдалеч. Да, някои хора убиваха за провизии, но това далеч не беше единствената беда. Китаеца още си спомняше как в самото начало на епидемията по улиците обикаляха джиповете на военните и отвличаха случайни хора. Никой не забелязваше липсата им, защото заразата ги панираше и без това. Носеха се само легенди за отвлечени хора, които не се връщали. Казваше се че с тях експериментирали, търсейки лек за вируса. Заразявали ги и гледали как умират от другата страна на бронираното стъкло. "Целта оправдава средствата"? Дали? Вече нямаше значение, защото те се бяха провалили. Това поне беше сигурно, защото ако бяха успяли щеше да има повече живи хора...

Као изобщо не отговори на Бил. Само го погледна подозрително и се отдръпна на няколко крачки встрани от него. Бързо извади пистолета си и се прицели много внимателно в приближаващите се. После просто зачака. Искаше да се увери че силуетите не бяха човешки, преди да стреля.

Не.Те не бяха хора."Живите мъртви" се насочваха към двамата и ги бяха заобиколили.
-Насам! - извика Бил.Благодарение на слуха си той долови гласът отгоре.Бил се бе качил на едно от дърветата.Но дали Као щеше да успее да се изкачи?Може би с помощта на Бил...

- Това няма да помогне - каза Као - Слизай бързо! Трябва да бягаме.

Защо това нямаше да помогне? Защото не зомбитата бяха страшни, а вируса. Какво всъщност беше необходимо за да се зарази? Рана? Допир? Дишане на същия въздух? Нима двата метра височина щяха да го спасят от този кошмар? Изключено!

Китаеца се огледа. Търсеше мястото където те бяха най-разредени. От там щеше да мине, без да забравя пътьом да гръмне главите на най-близките до себе си. Важното бе да не седи на едно място. Да е винаги в движение.
- Слизай, или те оставям! - извика по-настоятелно Као.

-От години това дърво ми е спасявало живота от тези гадини.То е моят дом.Виждам,че те е страх,но повярвай ми те не са толкова страшни... - Бил за разлика от Као бе доста спокоен.В него не се забелязаше тази човешка черта,която толкова хора в днешно време притежаваха.Но въпреки всичко Као трябваше да вземе решение.Гората бе гъста и наоколо не се виждаше никакво прикритие...освен една малка пещера в далечината.Дали си струваше риска?

/Сико трябваше да вземе решение :Д:Д:Д